Zhivka Baltadzhieva (Sofía, Bulgaria, 1947)

 

dos poemas

Aquel año, cara a cara

 

con la visión digital automática de lo que

pasa, sucede, viene, se ausenta, desaparece,

cara a cara con la muerte y la mudez

de la supervivencia, en medio del asedio

de las guerras y las pandemias,

de los virus, las armas y los odios

en las células herborizadas de la existencia.

 

Estos años cara a cara

 

con lo que no pasa, no sucede, no viene, no viene,

solo una mirada envía, una mirada

 

a través de lo opaco.

 

~

Aunque el sentido insiste en permanecer en ti

hay tantas preguntas

que la temperatura de la respuesta sin encontrar

rebasa los límites y los limbos. Extrañeza

sienten los objetos, los amados, el paisaje,

las nubes se quedan suspendidas

en el horizonte. Cae

el párpado del Universo reptil. ¿Y si hay allí

una pupila que te mira y ve,

podrás saberlo? ¿O solo vibrarás,

imaginando su luz, su noche oscura, su temblor?

¿Ininteligible?

***

Versiones de la misma autora

Vallejo & Co.

/

ОНАЯ ГОДИНА, ЛИЦЕ В ЛИЦЕ

 

с машиналния дигитален образ на което се случва,

отминава, задава се, иде, отсъства, изчезва

лице в лице със смъртта и немотата

на оцеляването в обсадата

на войните и пандемиите,

вирусите, оръжията, омразите

в хербаризираните клетки на съществуването.

 

Тези години, лице в лице

с което не се случва, не отминава, не идва, не идва,

само един поглед отправя, един поглед

 

издън тъмата.

~ 

МАКАР ЧЕ СМИСЪЛЪТ УПОРСТВА ДА ПРОДЪЛЖАВА В ТЕБ

 

има толкова въпроси,

че температурата на отсъстващия отговор

надхвърля възможните предели и чистилища. Отчужденост

чувстват предметите, любимите хора, пейзажът,

облаците застиват недвижни

на хоризонта. Клепачът на влечугото Вселена

се спуща. И ако там някъде има зеница,

която те гледа и вижда,

как да узнаеш? Или само така ще вибрираш,

представяйки си светлината му, нощта му черна, трепетът трескав?

 

Неразгадаем? Неразчетим? Неосмислим?

 

 

(Fuente: La comparecencia infinita)