viernes, 28 de junio de 2024

Zhivka Baltadzhieva (Sofía, Bulgaria, 1947)

 

dos poemas











Aquel año, cara a cara

 

con la visión digital automática de lo que
pasa, sucede, viene, se ausenta, desaparece,
cara a cara con la muerte y la mudez
de la supervivencia, en medio del asedio
de las guerras y las pandemias,
de los virus, las armas y los odios
en las células herborizadas de la existencia.
 
Estos años cara a cara
 
con lo que no pasa, no sucede, no viene, no viene,
solo una mirada envía, una mirada
 
a través de lo opaco.
 
~

Aunque el sentido insiste en permanecer en ti



hay tantas preguntas
que la temperatura de la respuesta sin encontrar
rebasa los límites y los limbos. Extrañeza
sienten los objetos, los amados, el paisaje,
las nubes se quedan suspendidas
en el horizonte. Cae
el párpado del Universo reptil. ¿Y si hay allí
una pupila que te mira y ve,
podrás saberlo? ¿O solo vibrarás,
imaginando su luz, su noche oscura, su temblor?

¿Ininteligible?


***

Versiones de la misma autora
Vallejo & Co.

/

ОНАЯ ГОДИНА, ЛИЦЕ В ЛИЦЕ

 

с машиналния дигитален образ на което се случва,
отминава, задава се, иде, отсъства, изчезва
лице в лице със смъртта и немотата
на оцеляването в обсадата
на войните и пандемиите,
вирусите, оръжията, омразите
в хербаризираните клетки на съществуването.
 
Тези години, лице в лице

с което не се случва, не отминава, не идва, не идва,
само един поглед отправя, един поглед
 
издън тъмата.


МАКАР ЧЕ СМИСЪЛЪТ УПОРСТВА ДА ПРОДЪЛЖАВА В ТЕБ

 


има толкова въпроси,
че температурата на отсъстващия отговор
надхвърля възможните предели и чистилища. Отчужденост
чувстват предметите, любимите хора, пейзажът,
облаците застиват недвижни
на хоризонта. Клепачът на влечугото Вселена
се спуща. И ако там някъде има зеница,
която те гледа и вижда,
как да узнаеш? Или само така ще вибрираш,
представяйки си светлината му, нощта му черна, трепетът трескав?
 
Неразгадаем? Неразчетим? Неосмислим?
 
 
(Fuente: La comparecencia infinita)

 

No hay comentarios:

Publicar un comentario